На някого, на когото съзерцанието изобщо не му е чуждо...
Силует с прозрачността си мери фара от носа...
събират се в еднаквостта на своята отдалеченост.
А чайките са разпилели свои сенки по брега...
И приливът пълзи, за да изпълни пещерите,
като започва от дъната им
и търси да се вкопчи в някоя пролука по-нагоре.
А бялата пътека на луната вече спи,
разляла самотата й
по гребените на вълни,
разтегнали хармоника от тъжното на песен,
в очи на сам, прибрал си тялото до кея.
„Здравей, любов!"...
Очите й говорят в нейната си стая,
а тишината на мъглата
все повтаря онзи техен спомен:
сам, на скалата, както е застинал фара...
сама, с чадър от тъмнина,
до огнения цвят на пейка,
в цял площад такива, спящи като нея,
притихнали за още тишина...
Стената от фасада някоя, от улица,
предлага своите лица,
с които да познаеш в този свят и твоето,
което ще премине покрай нея с маска,
някога (дано да не е минало,
да съм пропуснала аз себе си,
докато тук си пиша стихове...),
под звуците на саксофон или акордеон,
в ръце на сляпа вяра за добро...
Дано да няма гара в този град...
тъй бързо отминават всички влакове
с едно спонтанно, скрито в слух,
едва продумано от устни „Сбогом"...
Отнасят те от летните „Обичам"
на влюбените слънчеви лъчи
в лазурната повърхност, под въздишката...
А старостта на сам
сред толкова сами столове
в няма бална зала,
разгръща сънища
в пътеките на свойта длан
и приласкава с другата си
босото краче на нежността
през фотографиите от един,
изпратен да заеме липсващото
в дните място на човек, албум...
Стената е наклонена и е изместила тавана.
Във избелялата ивица нейна връзка с пода,
са се събрали в прах
самотните й мигове от всичките
отсъстващи присъствия.
Ключалката е приютила вече
квартирант... отшелник паяк...
За него този свят е без значение
и той е построил в отвора й стена
от разтегливата материя на паяжина...
А връщането из албума на обратно
води все до онзи бряг,
с изтръпналия от прозрачността
на сливането фар,
с пътеката до него от луна,
с въздишката на въртележката по детство,
със стъпките на отлива в следите на рибар...
Сама... в палтото, избеляло в зимите от чакане...
Сам... между правите на релсите очакване...
© Калина Костова Todos los derechos reservados
Понякога е тъжен, понякога е палав, но винаги е много пъстър и мелодичен.
Усмивките и поздравите, знаеш, са точно толкова, колкото трябва - многооо.