Не мога да не бъда себе си.

И да се правя, че съм онзи мъж,

чиито чувствени потребности 

са вятър и мъла. И дъжд. 

И да се лъжа, че те няма никъде, 

и мен, че ще ме няма вече, 

а всъщност тяло и душа те викат, 

защото сме с любов наречени... 

А толкова, така ужасно е, 

да се натрапваш в будната ми мисъл, 

защото знаем много ясно, 

че спомените са безсмислени. 

И става лошо. Много лошо. 

Тогава вика те сърцето ми, 

че ставам целият за спешна помощ. 

Живота тръгва си. Без тебе. 

Но аз познавам тази смърт. Отдавна. 

Стоях на прага ѝ. Съвсем безмълвен. 

Пречистен. Нов. И в мене - празно. 

Напомняне, че всъщност смъртен съм. 

Не се умира от любов да знаеш! 

Аз иначе да съм надгробен стих. 

Да си ме спомняш и да ме забравяш, 

във дни и нощи на сълзи... 

Понякога изобщо не намирам смисъл. 

Защо липсата ти е пословична. 

И ставам, летаргично апатичен, 

че въздуха ми идва вповече. 

Стихиите и после пък покоят, 

и целият световъртеж космически, 

ме осъзнават - няма да си моя 

и трябва някак си да се обичам... 

Не мога да не бъда себе си. 

Дори и празен, от любов преливам. 

Извън бях твоя списък от потребности. 

Ще бъда нечий. Ако може да ме има... 

Стихопат. 

Danny Diester