Вятърът отнася надалеч
последните есенни вопли.
Сякаш срязани от остър меч,
умират лъчите топли.
Отправил взор към небесата,
виждам своите мечти.
Може би чакам чудесата,
а може би по-хубави дни.
Душата ми тръпне час след час,
сляпа за тежкото бреме.
Мантията на страшен мраз -
краят на нашето време.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Филип Todos los derechos reservados
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Para una mejor experiencia, utiliza nuestra aplicación móvil. Instálala desde Google Play.
Шестичка от мен!