Вятърът отнася надалеч
последните есенни вопли.
Сякаш срязани от остър меч,
умират лъчите топли.
Отправил взор към небесата,
виждам своите мечти.
Може би чакам чудесата,
а може би по-хубави дни.
Душата ми тръпне час след час,
сляпа за тежкото бреме.
Мантията на страшен мраз -
краят на нашето време.
© Филип All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
Шестичка от мен!