Красива дума - командир!
Но тя е страшна със това,
че всичкото ти време взема
и с туй - подобно на смъртта,
от близките ти те отнема.
Ти тръгваш, а те още спят.
Завръщаш се - а те заспали.
Децата ти без теб растат
и постепенно те забравят.
Аз помня как и моят син,
баща си не познал веднАга,
когато вкъщи ме видя,
"Здравейте!" - стреснато ми кАза.
За малкия не е беда,
че често татко му го няма.
За него главното е "Мама!",
но с много по-голяма драма
е командирската жена.
С години, с месеци сама
по дни и нощи тя живее,
и няма бъдеще за нея
освен едно - да остарее.
И настойчиво в женската душа
една коварна мисъл се прокрадва:
"Защо я имам тази красота,
когато нямам кой да й се радва!"
Пет дена в седмицата се работи -
за отдих събота е отреден,
ала военни, светофари и гробари,
работят и във съботния ден.
Ако и друг по спирките трепери,
той е учител или ученик,
че няма дума в български език
така да се римува с "мъченик"!
Майорът в съботната сутрин става,
избръсва се, вода за чай загрява.
Наташа във постелята лежи.
От снощи още нещо й тежи.
Стомахът често остро я прорязва -
дали е жлъчка, или пък е язва?
На лекар да отиде, ала как -
бои се да не се окаже рак!
Той в поделението се явява,
цял ден задачи разни ще решава,
ала с каквото и да се захване,
все подсъзнателно ще го гнети
че вкъщи - между четири стени,
Наташа болна и сама оставя.
Уви - да можеше, вратата хлопнал,
невидим в коридора да остане,
картина по-различна би видял
и по-добре жените би разбрал!
Наташа, като по тревога, става!
Изкъпва се, косата изсушава,
с парфюм дезодорант се освежава,
облича се и пръстени поставя
и, сякаш че изстреляна от гръм,
изскача от квартирата навън!
Отде такова настроение?
Какво така я промени?
Това се случва с вас, жени!
Когато тръгва за сношение
със собствения мъж, жената
върви като на погребение;
но при любовник ли върви -
тя тръгва като на участие
на олимпийските игри!
Устни, устни, устни, устни!
Като дъхав мед сте вкусни!
Щом за вас изгубим вкус,
и животът ни е пуст!
Който млад е, нека люби!
Златно време да не губи!
Нека тази светла страст
никога не гасне в нас!
Само тъжните поети
нека да редят куплети,
да мечтаят и въздишат,
щом не знаят да обичат!
А щастливите поети
ще възпеят любовта
чак когато на вратата
им потропа старостта!
Мисля си - и Маяковски,
ако беше остарял,
за любов, целувки, ласки -
колко песни би изпял!
Да, за завист бе майорът
с хубавата си жена.
Същевременно - нещастен,
че докрай не я позна!
Как умее да се смее
и да се шегува тя!
Приемливо да излъже!
Сто различни хитрини
във едно звено да свърже,
но при милия навреме
винаги да се яви!
Как е смела, и умела,
всеотдайна в любовта!
И разумна, и безумна -
всичко, всичко беше тя!
Тъй е било, тъй ще бъде,
и така е в наши дни:
опознаваме жените
само с чуждите жени!
Тук два-три реда още ще напиша -
и нейния приятел да опиша.
Макар цивилен, също бе красив
и - може да се каже - талантлив
и в работата си, и в обществото.
Наташа с него бе безкрай добра,
ала веднъж все пак се разрида:
"Така ми е добре до теб сега!
Но често се запитвам - докога?
Знам - любовта ни всичко заслужава,
но докога така ще продължава?
Не ми достига да те имам аз
броени мигове в откраднат час!
Така мечтая, без да се боим,
завинаги да се съединим!
А хората - каквото да разправят,
след две години всичко ще забравят!"
Той с ласка тръпката й задуши,
сълзите й с целувки изсуши.
"Любима, в хората не е бедата.
Бедата, скъпа, е във теб самата!
Не сме сами в сегашния си час -
и миналото ни, и то е в нас.
И твоята любов ще бъде друга,
когато бъдеш с мен като съпруга;
и винаги, когато ни сравняваш,
за своя бивш съпруг ще съжаляваш;
и ще отнема всичките ни сили
това, че две семейства сме разбили!"
Любов, останала без перспектива,
изтлява бавно, гасне и изстива.
И постепенно, без да я боли,
Наташа с милия се раздели.
И се занизаха спокойни дни.
Не беше тя от оня тип жени,
в които, като в благодатна пяна,
вирее вирусът "съпружеска измяна",
и след като веднъж се разболеят,
не могат никога да оздравеят!
Веднъж съседка нейна (и съпруга),
й се примоли за една услуга:
приятел, отдалеч, за кратко време,
дошъл - а няма де да го приеме!
Наташа със готовност й помогна.
А след това, без капка предпазливост,
във изблик на взаимна доверчивост,
реши да й разкрие, за нещастие,
че също е познала това щастие!
"В гората, на тревата -
покривка от кола.
На нея - одеяло
и сплетени тела!
И жарките целувки
се сипят като дъжд!
Такова нещо с него
изпитах не веднъж!
Но най-добре ни беше
когато - след това -
лежахме, на гърдите му
положила глава.
Додето над земята
се спусне вечерта,
говорехме щастливи
за всичко на света...!"
Езикът, почнал, без да се бои,
места и случки още изброи.
Така непредпазливо се разкри,
че спомена и името дори!
Не претендирам за висок морал -
творецът ме е сътворил от кал.
За някои си мисля, с отвращение,
че са от смес на кал със изпражнения!
Обаче пък въпросната жена
бе сторена направо от... Мълча -
със грозна дума да не оскърбя
слуха ти, мой взискателен читател!
Тя ходеше с мъже без да подбира.
Вървеше от квартира във квартира.
Скандално най-подир се провали,
но своята вина за да смали
и някак себе си да защити,
реши и другите да натопи -
разказвайки на четири страни
това, че другите жени от блока
не са от нея по-различна стока!
Това, което НАта й разказа,
тя на мъжа й най-подробно преразказа!
Наташа героично се държа.
На упреците гордо издържа.
Нарече ги открай-докрай лъжа,
допълвайки:
как може да се вярва
на клеветите на една пачавра!
В мъжете не живее верността -
те с лекота изменят на жените,
но трудно възприемат мисълта,
че са измамени и те самите.
Да има планини от подозрения,
и само песъчинка от съмнение -
в душата, на пристрастните везни,
пак песъчинката ще натежи!
Не бе майорът някакъв глупак,
но благородството бе негов знак.
Помисли си: "А има ли значение,
та да подлагам всички на мъчение?
И нужно ли е още да се ровя,
та себе си и другите да тровя!
Как може на човека най-любим
това, че бил щастлив, да не простим!
Не трябва толкова да ни тежи.
Светът от лъжеучени гъмжи,
ала на Енгелс може да се вярва:
дори и в сто и двайсти век човек
не ще успее да открие лек
за две неща - смъртта и изневярата!.."
И както мислеше, така направи.
Не беше леко, ала го забрави.
Че доктор Време, както ми се струва,
и раните от думите лекува!
Не искам за неща да разсъждавам,
които сам, от опит, не познавам.
В поемата, която сътворих,
лъжлив, измислен стих не съчиних.
Написах я със своите ръце,
с кръвта на собственото си сърце.
Полял съм всичко, за да избуи,
с вода от собствените си сълзи.
Това е собствената ми поема.
Разбирам, че не стана съвършена,
че всяка рима в нея не е звучна,
но съм доволен, че не е и скучна.
Захвърлил всички учени цитати
на тема "Как се пише", често сам
аз си повтарях калфата Иван
във неговия спор със майстор СтрАти:
че звучността на римата е важна,
но главното е тя да бъде вярна!
А често, от вълнение и страст,
и точна дума не намирах аз.
Прости, ако във нещо прекалих
читателю! Докато бъдеш жив -
във всичко винаги бъди щастлив!
***
Познатите поемата видяха
и някои едва не побесняха.
"Това е гадна, непригодна сага!
Ти трябва да я изгориш веднАга!
Ний може всичките да сме такива,
но да се пише за това - не бива!"
А други не допускат, че се случва
това, което всеки ден се случва!
За командира трети разсъждават,
но с думите си само се издават,
че боба от фасул не различават!
И всички се нахвърлят на Наташа!
Но ти, Наташенка, недей се плаши!
Дори да я охулят на провала
развратните пазачи на морала,
аз съм уверен, че Наташа ще живее,
а и майорът - заедно със нея!
(Откъсът е от поемата "Командир" - 1982 г.)
© Ангел Чортов Todos los derechos reservados