Научих се да те разбирам
с поглед.
Защо ми е нужно
да говоря?
С теб спокойно мога
да мълча,
да оставя телата сами да
спорят.
Усещам устните ти впити
в мен.
Изгарят ме, чак ми
парят.
А целувката ни дълга е
сякаш ден,
оставям въздишките ти
да ме галят.
Отварям си душата широко
за любов.
Поемам дъх дълбоко с желание
за нов живот.
В прегръдките си те усещам
и треперя,
длан прокарвам по тялото ти
преди да полудея.
И времето е сякаш вече
спряло,
а тялото ми на страстта отдавам го
изцяло.
Обичам те, прошепвам едва
доловимо,
давам ти сърцето си, цялото,
ранимо.
Пак устни до твойте доближавам
красиви,
загадката на любовта пред мен
разкрили.
Остани завинаги с мен
така,
остани, превърни се в моя
съдба.
© Любослав Цветанов Todos los derechos reservados