Пред себе си признавам, че е трудно
да схвана всички факти наведнъж, 
повярвал на дузината заблуди, 
от тях, че съм обичан мъж. 
Сега, от разстояние на времето, 
ми иде да се смея със сълзѝ, 
на толкова наивната ми смелост 
и вярата в изгубени душѝ... 
Ала замръзва на лицето ми усмивката, 
която на гнева ми е простѝла. 
Поглеждам те и зная, че съм жив, 
а не залял тъгата си с мастило... 
И после се намирам във очите ти. 
Угасва всяка болка с твойта нежност. 
Преглътнах на обидата горчивото, 
и залъка - да вярвам в безнадеждното. 
Да страдам преднамерено, защото 
сърцето ми е свикнало да бедства. 
И вечно, по сценария на злото, 
да чакам на охлузени вълшебства. 
Предъвкани от вехти въжделения, 
с които съм залъгвал самотата. 
С димящи още - въглени съмнения, 
че чудото живее в любовта... 
Но моето невежество тогава, 
сега се претвори от силни думи 
във истина, която заслужавах. 
Утопия, (по мнение на други.) 
И казвам на илюзиите - сбогом. 
На паяците в ъгъла на навика, 
отгледали душевния застой, 
от който мойте демони се храниха. 
Че трудно е, безспорно. Не олеква. 
Годините блаженство ще са мигове, 
в сравнение с усещане за век, 
застанал с гръб към свойто минало... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
16.12.2023