Не идвай пак в тъгата на покоя ми!
Защо дълбаеш в моята душа?
Изплаках те в илюзии, че моя си
и истинска си, колкото лъжа...
Недей да ме докосваш без усещане!
Копнежът по-боли от кръвна рана,
ръцете ми, че твоите не срещат,
защо са ми надежди щом те няма?
И скрила се зад гръдната ми кост,
дълбоко, чак до дъно на забравата.
До пепел изгорила всички мо̀стове,
очите ми във мъка да се давят...
Не идвай ако няма да останеш!
Напълних се без теб със празнота.
Умирал съм без Господ да ме кани
и раждах се до тебе да умра...
Стихопат.
Danny Diester
11.09.2021
© Данаил Антонов Todos los derechos reservados