“Не искаш да ме нараниш”

Не искаш да ме нараниш“

Каза ми тихо, без злоба, без грях —
„Не искам да те нараня, разбери ме.“
Но думите, кротки като вечерен дъх,
разрязаха всичко в мен — от сърце, до вени.

Стоях, без дъх, без глас, без вид,
а в мен викаше нещо диво.
Обичах те — просто, без апетит,
без маски, без „ако“, без „може би“ — истински, живо.

Сега отиваш при него —
онзи, дето те е губил веднъж,
и аз не зная какво ти дава,
но щом го избра, значи тъй ще мълча.

Ще се усмихна, уж че съм силен,
ще кажа: „Добре, бъди щастлива.“
А после ще крещя на стената в тъмното,
че няма по-болезнена тишина от тая.
 

Ще си пазя гласа ти в телефона,
ще слушам „добро утро“ от спомен, 
Ще търся очите ти в случайни момичета,
а знам — никоя няма да гледа така красиво.

Може би си мислиш, че ме спасяваш,
а всъщност ме чупиш внимателно, бавно.
Отиваш си с думи като лек дъжд,
а в мен остава буря — тежка, постоянна.

Ще мине време — ще свикна, ще спра,
ще се смея пак, ще гледам напред.
Но всяка любов, която дойде след теб,
ще носи твоя силует.

И когато нощта ми донесе сън,
ще си там — с онзи поглед, преди да си тръгнеш.
Ще се будя и пак ще шепна сам:
„Не искаше да ме нараниш… а го направи най-нежно.“