Десислава Танева
и
Петър Паров
Дълго сред сенките лутах се сам,
търсех уют и любов.
Знаех, че ги има някъде там
и кротко живеех живота суров...
Добра не бях със себе си и с тях,
не исках да чета в очите...
Живеейки в тъмница - ослепях,
в джоба скрих дори звездите...
Самотата бавно се прокрадваше към мен,
протягаше ръка към мойта шия
и аз безсилен, от своите грешки обезоръжен,
не се опитах да я спра, да я убия...
Постепенно свикнах да я имам -
като събеседник вечер преди лягане.
Чух, че „самота” й казват хората,
но за мен си беше простичко отлагане...
Един ден съзрях на хоризонта -
чиста, красива, неопетнена душа
и бавно - като хищник, дебнещ свойта жертва -
аз тръгнах, надявайки се с любов да я задуша...
Не трябва, не можех, не исках,
а бягах от нещо далечно...
В ръце сърцето си стисках -
отровено, кърпено, вечно...
Отметнах самотата като черно покривало,
на нейно място любовта се настани.
Сега, когато погледна се в някое огледало,
виждам единствено и само твоите очи...
Отдавна свикнах да съм ничия,
не ме обичай, трудно ще простиш...
Така и не изрекох думите „Обичам те”
и няма да го сторя. Недей да ме виниш...
© Десислава Танева Todos los derechos reservados