Не ме обичаш...

Там, вътре в мене има място,

там пазя всички красиви неща.

Момиче, не ти ли стана ясно,

че за там си само ТИ добра!

Помня, каза ми да те забравя,

но пред теб сега ще се изправя.

Сърцето ми ритъма забавя

и бавно почвам да се давя.

Но когато гледам в твоите очи,

сърцето блъска, думка, ускорява,

дори и много да не ми личи,

погледът ти в миг ме покорява.

Жестът ти пределно ясен е сега,

ти си по-студена от снега,

ти моето сърце на две разсече,

и част от него хвърли надалече...

Всячески опитах да ти покажа,

че от всичко повече те обичам,

обаче няма как да ти докажа,

че съм готов след теб да тичам...

Просто съм човек, не съм перфектен,

за грешките свои аз плащам скъпо,

но знам, че по-добре да съм директен,

отколкото да направя нещо тъпо.

Дори сега аз всичко да изгубя

и косите целите да ги оскубя,

няма начин да съм пак щастлив,

мога само да съм завистлив.

Да, завист е чусвството в момента,

завиждам на онзи, който ти обичаш,

тъжно ми е, наливам се със мента,

но все така на ангел ми приличаш.

Да спра да мисля за теб - не мога,

просто твърде голям е сега залога.

След минута ще искам да си идеш.

След две във рая да ме заведеш...

Сега съм просто кукла в твойте ръце,

твое е сега и счупеното ми сърце.

Загубих те, това ми е пределно ясно,

затова хвърлям, удрям, блъскам бясно.

Питам се чак сега, когато сме на края:

Защо не ме остави картите да изиграя?

Защо не ме харесваш и обичаш ти?

Не знаеш ли колко много ме боли?