Потънала във самота,

като тъмна сянка бродя,

търся теб и любовта,

но те няма, обич моя.

Далече си от мен сега,

сърцето ми горчиво плаче,

погледът ми пълен е с тъга –

не съм човек, а призрак вече.

Без теб светът е сив и мрачен

и всеки миг е вечност цяла,

но копнея за деня уречен –

за края на една раздяла.

Ала бавно времето минава,

от мъката се аз погубвам,

душата силен стон надава,

но безмълвна пак оставам.

Една частица в мен умира,

не знам как да продължа...

Скръбта измъчва ме, не спира,

проронвам безпомощна сълза.

С болка дните аз броя

и чакам щастието кратко,

сякаш вече не живея,

а просто съществувам жалко...