Аз не съм анонимна

и не съм вече ничия,

защото си събрах парчетата

и ги приших към крилете си,

онези малки, безлични

пеперудени крилца,

които ме караха

да се чувствам съвсем лека

някога...

И защото ме препъваше

във високомерната си любов,

и защото ме гледаше отвисоко,

аз не можех да стигна до теб,

но в стремежа си да го направя,

си пришивах нови криле

все по-големи и все по-тежки,

за да стигна до теб...

Все по-големи и все по-тежки.

Тежестта им ме смазваше,

а между тях изглеждах

още по-малка

и успявах да стигна

едва до глезените ти.

Тогава започнах да събирам

изхвърлените от теб обелки,

защото се научих по тях

да чета душата ти...

и колкото повече обелки събирах,

толкова по-леки

ставаха крилата ми.

Знаеш ли...?

Тези обелки си имаха имена

Една от тях се наричаше

„Случайна”,

друга носеше името

„Обяздена”,

трета пък „Ничия” ,

- Все думи с които ме наричаше...

И така: купчината с обелки

растеше ли, растеше,

докато един ден

разших крилете си и

се покатерих по нея...

И се случи чудо.

Най-после можех

да погледна в очите ти.

И те потърсих в тях,

но не те намерих.

В тях нямаше нищо друго

освен страх

и прилепи...

Ято прилепи, които приютяваше

под клепачите си.

Вече знам защо си се извисил

толкова на високо.

Виж! Там долу лежат

отвързаните ми криле.

Може би някой ден ще ти потрябват,

за да догонваш с тях

нечия друга

високомерна любов.

Не забравяй

да събираш обелките...!

23.08.09