Не успяхте!

 Колко пъти се опитвахте
 моя свят да разпилеете?
Колко чаши пълни чупехте,
червеното ми вино да разлеете?

Разбихте чаша, две.
Разляхте капките на пода.
 Мислите си, че успяхте? НЕ!
Не ме качихте на ешафода.

Бързахте пред мен в годините.
 Закривахте и просторите ми - сините.
Слънцето зад облаци ми крихте.
 Ръцете ми до болка дори извихте.

Чувствата ми злепоставяхте.
Животът черен ми го правехте,
Хлябът и солта ми ги вгорчавахте.
С черни сили ме венчавахте.

Решихте, че по този начин подъл,
ме карахте на колене да съм ви молил.
 Пътека, мислехте, прокарвате си мека?
Не бързайте с тази радост, по-полека.

Лицата ви от злоба изкривени.
На измислени пиедестали сте качени.
Радостни, че нейде съм зад вас.
Че съм ви се възхищавал аз?

 Не, господа! Изчаквах ви! Не успяхте!
Ясни, достатъчно ми бяхте.
Не мога аз лъжа да ви скалъпя.
Казвам ви го честно:
Всъщност, прочиствахте ми пътя!

 В. Ванков

02.10.2013 г.