Красива дама, облечена в стилни дрехи,

понякога почуква на входната врата

с коси разкошни, дълги, посивели,

примамливо усмихната, опитва се да влезе у дома.

Таз гостенка позната, твърде често нежелана,

опитваме се да отпратим ние,

да не допуснем да се настани удобно

в домовете ни и нашите души.

Досетихте се вече. Тя е Самотата,

аристократка стилна, гостувала на всекиго от нас,

приятелски усмихната,подава ни ръката,

опитва да обсеби ни с нежен глас.

Позната е на всекиго от нас,

на всеки е гостувала в живота,

но много болка носи тя,

затуй и нежелана е от всеки.

Основен цвят е сивото в нашите дни,

когато самотата ни гостува,

талази тишина обгръщат ни

и мрак покрива всяка красота,

изчезват цветните петна,

тъй радващи душата.

И не проникват слънчеви лъчи,

замира сякаш в теб животът,

като в кошмар се гърчи твоята душа,

жадуваща за топлина и нежност,

в очакване застинала на сродната душа,

която да я изведе от сивотата.

Безкрайно нежелана е тази дама в сиво

и цялото ни същество неистово крещи,

да бягаме с всички сили надалече

от гостенката Самота.

Вратата винаги да е затворена за нея

и нивга да не може да ни заблуди

със своята приятелска усмивка

и трайно в живота да се настани.

Не се поддавай ти на чара ù убийствен,

не вглеждай се в тази стилна красота,

със сила затръшни вратата

пред нейното усмихнато лице.

Да, нежелана гостенка е Самотата,

единствено са раните в твоето сърце,

които тя оставя с приятелска усмивка

на своето безмилостно лице.

Не пускай я…

Затръшни вратата…

Най-нежелана гостенка е тя…

Не ставай ти приятел със Самотата…

и Светлината винаги ще е приятел твой.