Остави ме, със сълзи да поцелувам самотата.

Нека залезите – вечни и злочести, гният в мен –

преглътналата сълзите на своите надежди,

на гладуване обреклата своите копнежи.

Остави ме, в болка да послушам тишината.

И нека гласа ù за миг да чуя поне.

Така уютно е в студеното когато

гориш, а после бълваш студ от мраз обзет.

Но остави ме, моля те... да потъгувам тайно.

Нека хладно тъмното сега повзира се във мен –

побелялата в снега от шепоти на тишината

и бродещата сред безсмислието на нещата.