Остави ме, със сълзи да поцелувам самотата.
Нека залезите – вечни и злочести, гният в мен –
преглътналата сълзите на своите надежди,
на гладуване обреклата своите копнежи.
Остави ме, в болка да послушам тишината.
И нека гласа ù за миг да чуя поне.
Така уютно е в студеното когато
гориш, а после бълваш студ от мраз обзет.
Но остави ме, моля те... да потъгувам тайно.
Нека хладно тъмното сега повзира се във мен –
побелялата в снега от шепоти на тишината
и бродещата сред безсмислието на нещата.
© Цвет Все права защищены