Необразцовият човек

Вървеше сам-самичък посреднощ,
облечен в скъсано палтенце.
Звезди над него като в кош
го гледаха с насмешка, като палаво детенце.

След дневните проблеми, работа и стрес
човекът мислено блуждаеше в унес.
Във джоба му цигари, в душата никотин,
косата му прошарена
със цвят на чезнещ светъл дим.

По улицата образцова на образцовия му град
необразцовият човек забързан, напук на целия заспал свят,
си мислеше: „Какво пък? Връщам се в дома.”
Студена гозба, мокри дрехи на простора
и малка стара печка на дърва.


Самичък беше,
а някъде във времето си имаше жена.
Избяга - образцова беше.
Та той не можеше да има и деца.


Замислен над несретната си участ, 
прихлупи шепи, драсна със кибрит.
А блесналата клечка му напомни
как щастието за него винаги било е съскащ и угасващ мит.


Запуши поприведен и забързан.
Назад във мислите оставаше деня.
Завит със грижи, необвързан,
не направил нищо образцово, незапомнен от света.

Процепи писък мрака.
Човекът спря, заслуша се – жена!
Дали не му се счуло е, нали нататък
се стели само образцовата тъма.


Загледа се, видя две сенки.
Затича се, извика: „Спри!
Недей! Почакай! Забави се!
По-скоро мене, ако искаш, прободи!”


Големият, злодеят, се изхили.
Жената паднала в несвяст.
Човече някакво си тук? Що дири?
Кой смее да смути оргията на неговата власт?


Замигаха тревожно светнали прозорци.
Мярна се тук-там глава, помръдна се перде.
Говориха си позаспали двойки:
„Не се меси! Угасяй бързо! Нека някой друг го отнесе!”



Алеята е сутрешно прекрасна.
Събужда се денят във образцов обков.
Нощта е минало, а крими хрониката ясна -
спасен е бил живот, надал за помощ зов.


Жена била е, а убиецът избягал.
Човече някакво, по начин необразцов
подложило е тялото си на сатрапа,
в желанието си да помогне и  умре е бил готов.

Ами... умрял е, образцови хора!
Със образцовите души,
със образцовите семейства...

Дали пък няма образцово да ви заболи?