От цикъла „Любовен триптих”

През синия небесен филистрин

видях очи по-тъмни от Вселени.

Стопирах време, страх оборих

в безупречна себеполемика.

             Броих до три и скочих в тях

сред вихъра на светлина узряла,

През  разкаяние и плач,и смях

удавих в  щастие съзнание и тяло.

Закони и табута  ме раняват

и мерки крути ме третират,

без да разбират как чудно

ме спасява инопланетната  любов.

И аз намерих,аз открих

сред диплите в света пелинен

  Любов четирилистна,

  от сън невинен долетяла.

 И преродена в чудеса

  превзе деня ми и нощта.

Обичаща  душата ми извика

помазана с благополучие,

понесла я победно  върху щика си.

Дори не вярвам,че това се случи.

Любов обвила всички измерения

както бръшлян към сянката пълзи.

А аз съм орисана на вечно бдение

подобно  изоставена жена

 очакаща измолено спасение

 Осъди ме до смърт да те обичам

когато  през нощта влетя със звездолета сред облак от искри.

Придърпа звездното небе като пътека...

Душата ми гори...

Дори потоп не може да  я угаси.

Гори с  любов изконна триединна.

Любов сега, от вчера и  към утре...

 Споила във едно земя,вода и огън

и омагьосала ме в  изнемога.

 Любов спасена някога от Ной,

на живия живот залога

 събрала земно”аз”с неземно„ти”и ... с Бога