Раят се снишаваше, гълъби долитаха,
кълвяха ми очите вместо хляб.
Облаците се смееха неистово и ме питаха -
това ти ли си, нима досега бил си сляп?
Отдолу се разтваряше земята най-нахално,
гърлото се свиваше до зъбите ми чак.
И всичко бе толкоз нереално.
Светът бе плисък на очите ти в моя бряг.
Самата ти беше тази нереалност,
изплувала от нощите ми може би,
белязана в съдбата ми със знак за давност,
за среща неизбежна на двете ни души. ...