Раят се снишаваше, гълъби долитаха,
кълвяха ми очите вместо хляб.
Облаците се смееха неистово и ме питаха -
това ти ли си, нима досега бил си сляп?
Отдолу се разтваряше земята най-нахално,
гърлото се свиваше до зъбите ми чак.
И всичко бе толкоз нереално.
Светът бе плисък на очите ти в моя бряг.
Самата ти беше тази нереалност,
изплувала от нощите ми може би,
белязана в съдбата ми със знак за давност,
за среща неизбежна на двете ни души.
Копнеж мой нечакан, блян мой,
за жената-ангел, за жената-вамп!
Самодива бе ти, която не опазих,
че диви да целувам не бях се учил -
в оазиса на духовните ми страсти
остана си миража с напукани устни.
Ти в мене живееше, облаците се смееха неистово,
слънцето не грееше, а светеше, светът тъмнееше,
рая ме смазваше, гълъбите и те питаха -
въртеше се негативът в мене, въртеше ...
Лудост! Докато ме блъсна ти във стена,
в стена с тераса като стряха.
Отиваш си! Завинаги! Навря ми реалността
и болките в душата ми възвряха!
Върху ми адът се стовари, гълъбите отлетяха.
Облаците неистово заплакаха,
а аз свит под самотната стряха
любовта си не давам и гълтам горчиви сълзи.
Нима живот ще е този на вятъра,
когато не ще усещам, че до мене си ти...?
© Валдемар Всички права запазени