Раят се снишаваше, гълъби долитаха,

кълвяха ми очите вместо хляб.

Облаците се смееха неистово и ме питаха -

това ти ли си, нима досега бил си сляп?

Отдолу се разтваряше земята най-нахално,

гърлото се свиваше до зъбите ми чак.

И всичко бе толкоз нереално.

Светът бе плисък на очите ти в моя бряг.

Самата ти беше тази нереалност,

изплувала от нощите ми може би,

белязана в съдбата ми със знак за давност,

за среща неизбежна на двете ни души.

Копнеж мой нечакан, блян мой,

за жената-ангел, за жената-вамп!

Самодива бе ти, която не опазих,

че диви да целувам не бях се учил -

в оазиса на духовните ми страсти

остана си миража с напукани устни.

Ти в мене живееше, облаците се смееха неистово,

слънцето не грееше, а светеше, светът тъмнееше,

рая ме смазваше, гълъбите и те питаха -

въртеше се негативът  в мене, въртеше ...

Лудост! Докато ме блъсна ти във стена,

в стена с тераса като стряха.

Отиваш си! Завинаги! Навря ми реалността

и болките в душата ми възвряха!

Върху ми адът се стовари, гълъбите отлетяха.

Облаците неистово заплакаха,

а аз свит под самотната стряха 

любовта си не давам и гълтам горчиви сълзи.

Нима живот ще е този на вятъра,

когато не ще усещам, че до мене си ти...?