kasius (Бостан Бостанджиев)
387 1701
28 abr 2007, 10:08  

Нещо като самота 

  Poesía
615 0 10

 

Изглежда в пътя ми, така е начертано,

че кармата ми, вечно да съм сам,

ще бъде с мене непрестанно,

когато съм и трезвен, и пиян.

 

Какво ми има -

аз съвсем не зная.


Не чувствам нищо -

просто пак сега,

усамотено в тази пуста стая,

говоря си със свойта самота:

 

- Здравей, красавице!

Ти пак си тука.

Зашо дойде?

Защо си пак при мен?

Не чуваш ли -

будилник само чука?

Какво ли виждаш толкова,

у мен?

 

Ще пусна радиото -

чуваш ли?

Не искам,

да бъдеш винаги със мен!

Макар,

че те обичах с порив искрен,

сега към тебе,

съм студен.

 

Кажи ми, моля те,

защо не ме напускаш,

тъй, както другите напускат ме -

кажи!


Защо така мълчиш

и не изпускаш,

от погледа си,

моите очи?

 

Защо си с мен,

когато скитам

по улиците шумни,

на града?

 

Защо си с мен -

аз пак те питам -

когато със приятели в нощта,

китари дрънкаме

и песнички попяваме,

когато по градинките с жена,

на пейките притискаме се, зяпайки,

бледнеещата лунна светлина?

 

Защо ме чакаш, тя,

когато тръгне,

да се прибира после,

у дома -

аз зная,

няма да се върне

и виждам,

знаеш ти, това.

 

Познавам те.

Защо ли питам?


Разбрах -

познаваш ме и ти.


Добре тогава -

няма да се скитам

и няма да те гоня!


Остани!

 

Отидеш ли си някой ден -

тогава,

въпрос друг в мен ще зазвъни...


Ще зазвъни...


Аз няма да забравя -

по-сам ще бъда даже,

от преди!

© Бостан Бостанджиев Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??