Нещо като самота
Изглежда в пътя ми, така е начертано,
че кармата ми, вечно да съм сам,
ще бъде с мене непрестанно,
когато съм и трезвен, и пиян.
Какво ми има -
аз съвсем не зная.
Не чувствам нищо -
просто пак сега,
усамотено в тази пуста стая,
говоря си със свойта самота:
- Здравей, красавице!
Ти пак си тука.
Зашо дойде?
Защо си пак при мен?
Не чуваш ли -
будилник само чука?
Какво ли виждаш толкова,
у мен?
Ще пусна радиото -
чуваш ли?
Не искам,
да бъдеш винаги със мен!
Макар,
че те обичах с порив искрен,
сега към тебе,
съм студен.
Кажи ми, моля те,
защо не ме напускаш,
тъй, както другите напускат ме -
кажи!
Защо така мълчиш
и не изпускаш,
от погледа си,
моите очи?
Защо си с мен,
когато скитам
по улиците шумни,
на града?
Защо си с мен -
аз пак те питам -
когато със приятели в нощта,
китари дрънкаме
и песнички попяваме,
когато по градинките с жена,
на пейките притискаме се, зяпайки,
бледнеещата лунна светлина?
Защо ме чакаш, тя,
когато тръгне,
да се прибира после,
у дома -
аз зная,
няма да се върне
и виждам,
знаеш ти, това.
Познавам те.
Защо ли питам?
Разбрах -
познаваш ме и ти.
Добре тогава -
няма да се скитам
и няма да те гоня!
Остани!
Отидеш ли си някой ден -
тогава,
въпрос друг в мен ще зазвъни...
Ще зазвъни...
Аз няма да забравя -
по-сам ще бъда даже,
от преди!
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
Поздрави и на останалите в "задругата"! 