Събуди ме с целувка тази сутрин самотата

и прошепна тихо в моето ухо:

„Ставай, мила, искам да ти покажа нещо за награда

задето беше с мене досега”.

Отворих с надежда своите очи.

Тя може би решила е да вдъхне свобода,

да ми покаже нещо, което не горчи…

Може би да си тръгне е решила.

Изправих се и тръгнах смело да вървя.

Тя крачеше пред мене гордо

и както тихо беше, изведнъж запя

и още повече ми стана бодро.

Отвори входната врата

и ме покани още малко да я придружа.

Вървяхме плахо през безброй погледи,

видяхме спомени и безброй сълзи,

нагледах се на болката,

която оставила е в хората

тази груба самота.

Накрая спряхме пред врата отворена.

Отвътре носеше се смях.

Смях някак си познат и в спомена

сълза кристална аз пролях.

Вгледах се в стените розови

и гледайки това видях

как ръцете му около мен  бяха обвити,

от щастие сиях.

Сепнах се внезапно и попитах я

„Какво се е случило, самота”,

а тя усмихната помилва ме:

"Току що запознах те с любовта."