22 ago 2007, 8:54

Несподелена любов 

  Poesía
1053 0 0

И ето, пак съм в моята стая - 
отново сама горчиво се кая.
Срички и думи в моето съзнание...
отново съм друга, обвита в отчаяние.
Дали ще те имам завинаги аз,
дали ще изчезне студеният мраз?
Ще изгрее ли слънце над моето небе?
При облачно време любов не расте.
Отново съм сама, изпълнена с тъга,

душата ми стене: "Къде си  сега?"
Изгубвам се аз в страшна мъгла
и скитам напразно, да се спася.
Аз навлизам в зловеща тъмнина,
отчаяно търся светла красота,
 която не се спира при мен сега.
Времето минава, животът си тече
и ненадейно аз откривам, че
нямаш сърце.
Във вените ми плува
червеното море,
което все се згрява
от твоето лице.
За мен си всичко, зная:
вода и слънце, и кислород дори,
ала не искам, не искам да се кая,
че погледнах в твоите очи.
Така аз тук ще си призная:
в тази битка победителят си ти,
но жива, тя ще продължава
и аз ще те забравя, запомни!
 

© Виктория Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??