Много хора стремях се да обичам.

Желаех с добрина да ги даря,

без в нищо да се вричам.

Пожари исках да разпалвам в тях,

без после в тях да изгорят.

Надеждата пред себе си да виждат,

без в чакането ù да се ранят.

Във всички имаше разковниче едно:

забравен блясък във очите,

размити погледи в мъглявини...

Сърцето ми рисуваше ги на платно,

на чисто, бяло, живота им да озари,

с усмивка да се наелектризират

и да тичат, протегнали ръце,

към предизвикателствата, скрити

в отвореното им за новости сърце.

Успях ли мъничко поне?

Усмихвам се през сълзи, Господи,

развявайки безкористния замисъл

на чистото платно,

АЗ исках щастието им в замяна

и дадох им от моите бои,

за да рисуват нежно, с пламък,

да жадуват  и  потърсят път

в палитрата на своите мечти.

Прости ми, че обичах, Господи,

без желанието да раня!

Сега едва си давам сметка,

че невротично искала съм до тебе да се приближа.

Достигайки до теб чрез съвършенство,

лекувайки с любов, сама АЗ себе си да изкача.

30.04.2011

Сливен