Никой не живее в тази къща
Никой не живее в тази къща.
Остана си сама и
тропа дворната врата
от вятъра
загубила
едното свое рамо.
Изгледа си очите хората да чака.
Прашясаха стъклата,
стопанка стана самотата.
И в някаква си пролетно-лилава нощ
пристигнаха щурците,
опънаха цигулките,
а сляпата старица се събуди,
като невеста се засмя,
размаха старите пердета
наместо було, невеста съща
и пролетният вятър- разбойник млад
и шегаджия стар
отнякъде довя
тропот на крачета,
женски смях и мъжка песен...
Танцува дълго къщата сама.
Сънува дълго къщата сама.
И свириха щурците до забрава.
Така осъмнаха къщата, щурците и сънят.
На сугринта дойдоха багерите и мъжете.
Щурците цигулките прибраха.
Сънят пророни няколко сълзи
и се смири.
Мъжете се засмяха,
по вода ще им върви,
ще бъде лесно почти.
Финалът не е тъжен.
Очакван е финалът.
И даже радостен за старата жена,
която цяла нощ танцува
под смеха на непорасналите си деца.
И само лявото око ме засърбя.
Май сънят останал още малко...
Приказката не я разказвайте
на вашите деца.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мая Тинчева Todos los derechos reservados
