Неразделни ли?

Как?

Нима не ми липсваш във всяка сълза?

Нима не крещя и към тази луна?

Нима не пилея желание за всяка звезда?

Уви, раздели ни съдбата.

Тъй. Както събра ни.

Две неразделни души. 

Е, поне в мойте очи.

Сърцето не спря да бумти. 

А как ми се ще на мен да помаха.

Оная вечер така и не спря да кънти.

Как ми се ще към мен да погледнеш.

С всяка сълза ми се ще към мен да побегнеш.

Всяка мечта върви бадева.

Сега ти избра. Сега бягам аз.

Вече не към теб, вече от теб.

Сега страхът си ти. За тебе съм аз.

Страха трябва да борим. Помниш ли? Говорих ти.

Срещу него се върви с рогата. А ти. Ти ми вярваше.

Защо? Ох! Момиче, защо?

Само отрязах ти крилата.

Дори и в раздяла аз погубих свободата. 

Моята с теб отлетя.

И тая злоба мен окова. 

Тая клетка и на теб ли наложих? 

Нима се сбъдна мечтата? Нека. 

Нека поне в тебе лети. Душата. 

Боли. Зная по-добре от всеки. 

От всеки спомен. Все боли. 

Боли, но моля те, помни. 

Помни, каквото и да става, с когото и да си. 

Каквото и да става, където и да си. 

Там, някъде има някой, дето те обича. 

Някой, дето ти желае все добро. Някой все за теб ридае, спомняйки си твоите сълзи. 

Някой се усмихва сещайки за твойте очи. 

Там. Седи. Над телефона. 

Чака да му се обадиш ТИ. 

Нима?