Пристъпвах на пръсти към ръба на живота,
дано греховете не натежат в посока - безкрая,
тежките думи затворих в кивота,
надявайки се така да достигна до рая!

Тихи молитви редих на онзи,
в когото така заклето не вярвах,
но един грях ме още тормози,
макар да валеше отвътре, изгарях!

В съдния ден беше моят ред,
а тъкмо бях излязла от ада,
и тъй - аз бях най отпред,
и от страха си сякаш изпитах наслада!

Блед облак пред мен се яви,
а изпитанието ми беше вяра,
гледката пред мен ме срази
и усетих тъй познатия мирис на сяра!

Първа крачка и отново колебание,
назад се върнах пак на ръба,
но няма време за разкаяние -
вярваща или пък не - сега ще бъда!

И ето - тръгвам със затворени очи,
забравила всичките си страхове
и чудо, да пропадам не личи,
нима изкупих всичките си грехове?