Нима изневерил е вятърът...
Нима изневерил е вятърът,
когато с полъх галил е звездите,
когато тихо е шептял
във клони сребърни на птиците?
Нима невярна е звъниката,
целувала на слънцето лъчите,
отпила глътки светлина,
с които е звъняла сред тревите?
Нима лъжовно е морето, приютило
очите на звездите във водите,
когато с обич е прегръщало
с пенливи пръсти бреговете?
Пред бледата луна в среднощен час
под звезден дъжд застанах аз.
Поисках да узная тази тайна,
останала все тъй неразгадана.
Разбрах, не изневерява вятърът,
невярноста е само мит на думите.
Под слънцето звъниките звънят
и волността е пътят за душите.
Морето щом бушува и запей,
послушай тази песен неизпята,
че ревността е огън, що не грей,
тъй, както и не топли самотата.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Евгения Тодорова Todos los derechos reservados
