В старите приказки, нарисувани с думи,
в мъртви морета, солено-кристални,
в примирие заглушено от вечните бури,
сред призмата на твоите тайни,

аз падам на колене пред лудите мисли,
непълна, сред цялата празна минута,
където разбивах се в пристани чужди,
безмълвно разкрити в света ми безумен...

И с безумната дързост на моята личност,
приковала ме твърдо на тая земя,
въздишка болезнена, за мен непривична,
изтръгна ме от унеса на твойта душа...

 (... че ти беше далечен, недостижимо безкраен, 
ранен от себичност и горди слова,
примирено неслучил, захвърлен накрая,
сред хорския ужас, с разкъсана, празна душа...)

 И светът ми затвори очи. Теб те няма.

А бил ли си някога там?

Нима всичко било е измама?
И аз нямам повече какво да ти дам...