С бясна скорост летя по шосето,

а край мен проблясват светлини

и картини от живота ми минават

пред затворените ми очи.

Жалък писък на спирачки отекна,

разкъса нощта и взриви тишината,

ударът свърши всичко останало,

спря болката и притъпи сетивата.

Отдалече чужди гласове безброй

викаха за помощ и пищяха,

но те не знаеха за мен и за студа,

и не бяха страдали така, не бяха.

А аз постепенно забравях за всичко,

в сгъстяващия се мрак дочух сирени

и най-неочаквано едно малко детенце

приседна смирено и тихо до мене.

Протегна мълчаливо в тъмнината

мъничката си ръка, без капка страх,

положи я на моите гърди много леко

и топлината се разля във тях.

И аз осъзнах - студът си бе отишъл,

но с него си отиваше бавно светът,

гласовете и сирените замлъкваха

и не чувствах вече детската ръка.

В този миг усетих, че не искам

да спра да чувствам любовта,

щом вярата в живота ми възвърна

една единствена протегната ръка...

                                       но беше късно...