Нощ е.

Нощта на моето изригване.

Възкръснах ли?

Родих ли се?

Или се върнах оттам,

където ме е нямало.

Нощта изяжда часовете си –

изплюва ги в душата ми.

Нахранена, душата ми расте.

Изпълва кухото ми тяло –

ще го скъса.

Нощта изяде часовете си.

Душата ми трепери сгушена

в дрипите на старото си тяло.

Денят дойде.

Зъзнещото Слънце –

все едно –

изхвърли хилядите си фотони.

Като със звездни ледове

замеря ни.

А те –

забързани към края

на Вселената –

преминаха през нас.

Пробити са телата ни.

И звездни ледове

фучат през тях.