Векове на разцвет, на погроми

днес застават пред мен на парад

и аз виждам безброй легиони,

щит до щит, в този призрачен град.

Кръв пролята, попила в пръстта ни,

е омесила здравата смес

от открити след битките рани,

от шрапнелите – знак за прогрес.

Земетръси, цунами, вулкани,

ту димящи, ту бълващи смърт,

са оформили тези балкани

прокопани от дяволски кърт

да добием уран и желязо –

за градеж, а след туй да рушим!

Тук, по земната твърд е белязан

век, наситен със пара и дим.

Днес човекът проглежда от космос

тази синя планета – Земя,

с невидùми картечни откоси

поразяващи право в целта.

Настървено крилати ракети

перфорират озонния слой.

В градовете над облаци светят

сгради-кули в привиден покой.

И се раждат и гаснат поети,

а в просторите птичи ята

прелетяват по тази планета,

все на юг, над реки и плата.

Те със всеки сезон забелязват

променени релефни черти,

че изгряват слънца и залязват

със копнежи, стремежи, мечти.

Но се връщат отново на север

в онемелите свои гнезда

и животът, щастливо намерен,

върху тази страдална земя

по руслата тече стародавни...

Тъй минават тук век подир век

и се хващам – за сламка удавник –

с мисълта, че съм още човек.