Безгрижен живот предстоеше.

В началото на края.

В края на лятото

и началото

на есента.

Вялостиви дни предстояха.

О, какви ги говоря?

Нима това не бе поредната година живот,

изпълнена с доза нехайство и проза.

Сивото ежедневие предстоеше.

Киселите и сбръчкани лица

на вече зажаднелите учители,

изживявайки последните си мигове

като диктатори и еретици

ме чакаха нетърпеливо.

Младите и нахъсани даскалки –
стриктно облечени,
а други неволно навлечени,
желаеха да изместят от тази кратуна
ненужните абсурди и пиянски спомени
с нещо образователно и доста антично.

Старите чанти пълни с комплекси,

тровиха живота си с шегите ми честни.

Обръщаха внимание на младежта проклета,

че били сме поколение на разруха и средства.

Че в нас нямало грам светлина,

че у нас има само тъмнина.

Че държавата ни от нас ще страда.

Че за нас нямало лек и отвара.

Но кажете ми честно,

чии грешка е това, щом поколението ни ужасно

е отгледано от таз сбръчкана госпожа,

която плюе своите деца?

Те са ни възпитали така!

Те ще са виновни за това!

Не се утешавам с напразни обвинения,

а по-скоро ви казвам

едно от различните мнения!