Някога бях пленник аз на самотата
и вече нямах нищо във душата.
Някога обичах и за един човек копнях,
сляпа бях за яснотата,
за този мъж живота си живях,
а той за мен е нямал място във душата.
Някога си мислех, че мога да обичам,
че имам право на това,
но се оказа, че не мога “своя любов” да те наричам,
че нямам право дори да си помислям за това.
Някога си мислех, че имам сили да се боря,
че със тебе мога всички върхове да покоря,
но се оказа, че не мога да ти вярвам,
че няма сила в любовта.
Някога живеех на самотен остров,
ограден от всичко чрез дълбока бездна,
живота с мене беше тъй суров,
че от клетката на празнотата аз все още не мога да излезна.
Някога аз можех себе си да видя,
във твоя погледа светло син,
а сега остави само бледа диря
в живота ми - един лабиринт непроходим.
Някога способен бе да ми покажеш рая,
да ме накараш до смърт да те желая,
а сега моят рай във адски пламъци гори,
изгоря сърцето ми и душата ми дори.
Самата аз във огъня изгарям
и, тлеещо, сърцето си в ръцете ти оставям.
Някога намирах смисъл да живея,
вярвах, че със теб ще оцелея,
но ти накара ме да плача
и сърцето си кървящо след мен да влача.
Някога...
Но сега последния си сън заспивам,
полагам тялото си бледо във пръстта
и от студа пълзящ започвам да изстивам,
последен стон излиза от гръдтта.
Само сърцето си оставям в ръката ти, със кръв облята,
за да чуваш вечно моят глас отвъд земята.
Заклевам те да живееш със спомена
за мойто бездиханно тяло, изстинало в ръцете ти,
за сърцето ми, спряло да тупти в нозете ти!!
© Ива Todos los derechos reservados
Утре слънцето ще изгрее
само за теб, обещавам, с много обич.