Някъде към пет...

Признавам си, че някъде следобед,
към пет часа ми става малко тъжно, 
и някак се превръщам във виновен, 
че в твоите очи се ражда дъжд. 
Понеже те очаквах със години, 
и неведнъж те вярвах, и отричах, 
любови всякакви ги дирих, 
но никоя така не заобичах. 
А ти дойде в живота ми накрая, 
когато в жлъч превърнал бях обидата. 
Безумно влюбен ли? Не зная, 
но всички болки бързо си отидоха. 
Прости на мойте облачни съмнения. 
Аз цял живот се взирах във неѝстини. 
Миражно беше всяко въжделение. 
Проглеждах през мастилото по листите. 
Признавам си, че в лунна полунощ, 
прилегнал до блаженото ти тяло 
на Господ ще се моля - Дай ми мощ, 
да издържа до нашето начало! 
А после тази горест ще издъхне. 
Ще взимам само дъх от твойте устни, 
и щом от жажда почнат да пресъхват, 
аз знам къде е влажното и вкусно... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
17.09.2023