Някъде по Средата
Да, бих отмил болката надалече,
ако можех да докосна неспирната вода.
Съзнанието си бих отпуснал в сън дълбок,
тези сладки думи, които ми помагат да заспя.
Но в красотата на деня, улиците са празни,
милион и едно сърца пулсиращи тихичко в съня.
Да, бих отворил заключените врати,
стаите тънещи в мрака, затрупани от прахта.
От сърцето си бих свалил тези окови жестоки,
надеждите които режат по-силно от стомана.
Но мелодията на живота затихна в кънтящо ехо, ...