Някъде по Средата
Някъде по Средата
Да, бих отмил болката надалече,
ако можех да докосна неспирната вода.
Съзнанието си бих отпуснал в сън дълбок,
тези сладки думи, които ми помагат да заспя.
Но в красотата на деня, улиците са празни,
милион и едно сърца пулсиращи тихичко в съня.
Да, бих отворил заключените врати,
стаите тънещи в мрака, затрупани от прахта.
От сърцето си бих свалил тези окови жестоки,
надеждите които режат по-силно от стомана.
Но мелодията на живота затихна в кънтящо ехо,
а на очите зачервени, пресъхнали са им реките.
Да, бих заповядал на миналото да ме пусне,
ако то не живееше в настоящето полу мъртво-живо.
Бих премахнал и срама от чувствата си, и вината,
тези малки грешки разяждащи надълбоко душата.
Но от ръката си изпуснах перото диктуващо съдбата,
останал без край, някъде по средата на кръговрата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Иванов Всички права запазени
