... (още едно неизпратено писмо)

Разбира се!...
 Какво очаквах всъщност?
Да дойде някаква вълшебна фея,
с прашец вълшебен тя да те поръси,
и...
Каква глупачка съм да вярвам в нея!
(Във любовта).  
Май четох много приказки.
И винаги те бяха с хубав край.
Истории, от някого измислени,
описващи живота като рай.
А може би и той - и разказвачът,
живял е в тъжен и самотен свят?
Очите му са свикнали да плачат
и остарял е много, много млад...
И може би е заменил тъгата
със вярата, като поточе чиста,
и е избягал той от самотата
намирайки спасение във листа...
Усмихвал се е на света напук,
събирал е в очите си надежда,
и ето го във приказката - тук,
където всичко лесно се подрежда...  
Сега разбирам всичко! Знам защо
не мога да намеря сила още,
на глас да споделя със някого
за болката във мен... И само нощем
е лесно... много лесно - вземам листа
и казвам всичко, дето премълчавам...
И приказки със хубав край измислям,
та спомените лоши да забравя.
... Но после се събуждам от съня.
И стрелват ме едни очи студени.
Как глупаво си мислех, че кръвта
вода не става в майчините вени!

Няма да е последното писмо.
Ще пиша... докато не полудея
от болка, самота, и... все едно!
Ще пиша, докато не проумея,
че няма смисъл, че е твърде късно
да сбъдна всичко, дето съм сънувала,
и няма как от пепел да възкръсне
любов, която не е съществувала!...

Павлина Соколова