Къде си, мили, аз не зная

и всичко в живота ми без теб е лъжа,

и моят свят без теб е празен,

има само болка и тъга

и всичко потъва в мрак и черна тишина.

Нашата любов залязва, мили,

и отива в тъмнината,

там, където теб те няма,

там, където съм съвсем сама.

Нямам вече душа...

Ликът ми мрачен се губи, забулен

в сянката на самотата.

Лутам се в сенки и забрава...

Търся те навсякъде,

но теб те няма,

има само сенки и прозрачни силуети,

сама съм в свят, пълен с хора.

Единственото, което ми остава,

е да те гледам от далече,

да се надявам да открадна

един от твоите прозрачносини погледи,

да стоя настрани и да чакам

да си спомниш, че съществувам,

да си спомниш за всичко от преди,

да си спомниш, че си ме обичал!

Как можеш да си толкова безчувствен

и да не усещаш колко ме боли,

как не разбираш,

че сърцето ми само за тебе тупти.

Как не виждаш устните ми прехапани,

от болка посиняват, щом нея целунеш ти,

как се обръщаш на другаде,

щом там, в тъмнината видиш моите очи,

а от тях кръв капе, вместо сълзи.

Искам да съм с теб, не виждаш ли?

И през всеки нов ден те обичам повече от преди!

Да, обичам те, макар да боли,

обичам те и за тази любов те моля, мили... ”прости”

Ще дойде ден и ще разбереш, че ме обичаш,

ще търсиш моя поглед в чуждите очи,

но ще бъде вече късно,

ще трябва да целуваш букви, вместо устни,

да прегръщаш кръста, вместо мен,

защото аз ще бъда вече бездиханна

и ще лежа, заровена в пръстта.

И тогава ти ще разбереш какво е самота,

ще намериш ти спасение в смъртта

и ще споделиш моята съдба!