Във неговите две ръце заспива тя,
лети като перце, макар залостено в съня.
Сладкият му аромат я опива –
негативизмът бавно изгнива.
Зареял се е някъде той,
но ръката му не спира да я утешава,
макар да мечтае за покой,
не заспива, а в нейните коси да гледа продължава.
Наглед обикновена ни се струва тя,
но ангел я нарича той,
може би не е сбъдната мечта,
но обсипва го с любов-порой.
В съня си тя усеща
кехлибарените му очи да я докосват –
има ли ги тях, тя не сеща
ни умора, ни страх – те я омагьосват.
Долепила ухо на младите му гърди
потрепва сладко под ударите на сърцето.
Макар да не е песен да я приспи,
тя се унася в съня за момчето.
Той е спомен и реалност;
близък, а недостижим
може и да е от човешката баналност
целият театър, копнежът ú неудържим.
А дали така по детски
силно я желае?
Дали и той вместо кораба „Радецки”
смело нея сънува и мечтае?
Не може да е другояче!
Нежността си той не може да изимитира,
привързаността не е създадена, за да е привидна,
и той е изтъкан от чувства –
мила му е тази крехка гълъбица.
Любим, Любима –
така се определят тези две същества.
Заедно ли са, ще изтърпят и най-тежката година –
крепостта им е любовта!
Усмивката нейна,
прекрасният той
и светлината дневна
ще им свали звезди безброй.
Минути, часове се нижат докато със вас говорим -
в стаята се чува само равномерното им дишане,
няма да можем да ги преборим,
но нека поне се насладим на тяхното „ОБИЧАНЕ”.
© Габи Todos los derechos reservados