Обладан от лудост

Животът те сграбчва с ледени пръсти.

Последна целувка и нова сълза.

Стоя сам уморен от чувства,

мъча се да бъда силен пред теб.

За какво се борех и какво аз исках,

отдавна забравих, на теб подчинен.

Душата окована теб проклина,

Твоето име в кошмара си крещя.

О, вина...

Луд ли съм или ще полудея?!

Искам всичко да изкажа с една простичка сълза.

Защо уморен съм и в сърцето напира тъга?!...

Всичко имам и пак не стига!

Кажи ми какво ми липсва?

Какво не е наред?

Защо очите превърнаха се в лед?

Сърцето - в пустиня?

А душата - в скитник?

Луд ли съм или полудявам?

Разговарям със снимки в прашни спомени, заровил глава.

Пия вино и с алкохолна наслада, твоето име проклинам,

за да разбера в самотата на нощта,

че в него себе си откривам,

че цяла е моята вина,

че изградил съм свят от суета.

Не мога с теб да се преборя!

Ти ме разпръсваш,

като шепа пясък,

целунат от полъха на вятъра в пустиня.

Ти си моето огледало,

огън в кървящите рани на моята душа.

Къде е любовта?

За нея нямам сили повече да споделя.

Уморен съм и обладан от лудостта!!!

Искам всичко да направя по твоите правила,

но никога не ще да стигне!

Ще ме обвиняваш,

докато гневът и страхът не се скрият в меланхолията на моята вина,

не престана да викам без глас,

само да изпищя - "Обичам те!",

прости ми и нека да умра,

спокоен, че щастлив направил съм те,

Поне така.