Тъжни дни, облачни дни, дни. 
Носталгията замъглява спомените ми. 
Очите се пълнят със сълзи, 
когато сърцето се свива
пред въздишката на дните, 
които бяха, които са, които ще дойдат. 
Никой не е роден да усеща, 
че душата се разкъсва, 
но дългият коридор на живота,
разклонява се пред очите ни, 
и един ден се стига до точката, 
където връщането, не е опция.
Но струва много да продължиш 
и колко трудно е да изкачваш 
хлъзгавата планина. 
И дрехите стават на парцали 
и оголват душата ти пред вятъра,
смразяващ лицето и цялото ти тяло, 
което едва не умира. И душата не умира. 
Вятърът, който все още замръзва, 
и студът преминава през вените,
разкъсват и карат тялото да кърви.
Онова студено тяло, оставащо
в абсолютен мрак, в самота и в безкрайна тишина.
И молиш се за по-добри дни.
Но тогава се събуждаш в светлина, и 
цялата топлина и любов, която тече във вените ти, да избухне.
Ядрото, което формира съществуването, 
е светлината, която излиза от сърцето,
от тази сила, която тласка към живота,  
от хармонията, която живее вътре.
Нещо което надхвърля всичко останало,
и което без дъх ще изкачи всички планини.
Малцина са дръзките да потърсят
и усетят нежността, криеща се във вените на онзи, 
който ще разруши железните стени
и ще създаде своя път отвътре,

навън и обратно 
живот в който не е жертва, а оцелял.