Когато изплачеш цялото море и сред сол очите

се научат да плуват без корабни въжета,

панаира на суетата ражда захарно петле,

докато ти се давиш между припева и главна

буква в куплета.

Завъртял си въртележката на живота пред очите

на дете, докосващо небето.

Прибрани отговорите стоят на суша - скрина на сърцето.

Тогава пораснал си със ръст, но не и с време.

Дърветата пред теб стоят оголени в ступор.

Ронят лист по лист - кичури. Падат върху рамене -

опората при буря.

Клоните прилепват пръсти - аплодират.

И някой с цяло гърло те зове. Покланяш се -

достойно стигнал си до тука.

И този някой чука на вратата. После минава 

на пръсти покрай тебе и си отива.

Вятърът размърдал е пердето. Зимата пристига,

с градус - минус тебе.

Със своите сандали извървял си пътя -

от себе си до дъно на морето.

На отсрещния бряг постлано е небето,

което всъщност е морето - побрано в огледало.

Една вълна от рамката излиза за да поговори -

тя с тебе...