Огледалото
Когато изплачеш цялото море и сред сол очите
се научат да плуват без корабни въжета,
панаира на суетата ражда захарно петле,
докато ти се давиш между припева и главна
буква в куплета.
Завъртял си въртележката на живота пред очите
на дете, докосващо небето.
Прибрани отговорите стоят на суша - скрина на сърцето.
Тогава пораснал си със ръст, но не и с време.
Дърветата пред теб стоят оголени в ступор.
Ронят лист по лист - кичури. Падат върху рамене -
опората при буря.
Клоните прилепват пръсти - аплодират.
И някой с цяло гърло те зове. Покланяш се -
достойно стигнал си до тука.
И този някой чука на вратата. После минава
на пръсти покрай тебе и си отива.
Вятърът размърдал е пердето. Зимата пристига,
с градус - минус тебе.
Със своите сандали извървял си пътя -
от себе си до дъно на морето.
На отсрещния бряг постлано е небето,
което всъщност е морето - побрано в огледало.
Една вълна от рамката излиза за да поговори -
тя с тебе...
© Тодорка Атанасова All rights reserved.
