Опияняващ пожар

Както младо вино, което в чашите кипи… 

така по теб сърцето ми лудо тупти…  Както в нощта, когато за пръв път от устните ти сладост аз отпих, така опиянена и до днес, аз ти посвещавам този стих.  Бяхме в рая - бяхме и в ада...!  Бяхме и огън - бяхме и пепел…!  Бяхме греховни - бяхме лъжовни…!  Бяхме умни - бяхме неразумни…!  Често грешахме - после гузно мълчахме…  Кълбета от страст… В буен екстаз…!  Вдигам чаша днес за всеки сладък ден,  за горчивите мигове, в които беше до мен…  Изпивам до дъно…!  Запълвам празнотата със сълзи.  В спомен красив времето превърна тези дни.  Моля те само, спри! Пак се усмихни...!  Пак ме потърси! Пак ме прегърни!  Пак ме целуни... С целувките си пак ме утеши...!  Пак с огъня в теб сърцето ми стопли!  С последните искри пожара наново запали…!  Защото любовта е като феникс… От магия сътворена, от пламък изпепелена… Тя е лудост и жар, от небесата най-прекрасен дар.  Спи, но не умира…!  И в най-тежките дни… за добро или лошо, тя пак ни събира…  По отъпкани звездни пътеки ние с теб все още вървим…  Но вече не светим, а само слабо блестим…  Но НЕЯ все още я има…! Тя още е тука!!  Спи дълбоко в нас… Нейде в душата искрица малка блещука!  Макар и трезви, ние все още залитаме,  и дори и наранени, все още се питаме: “Дали не сгрешихме!?!”, когато пламъка ù в момент на лудост загасихме…  “Дали не сгрешихме!?!”…  *Трябва ми спешно, искрено и безпристрастно мнение!!!!!!!!!!!*