Орисана била съм –

да ми е добре.
Орисницата спи дълбоко,
сънува под това небе
как пеят пролетни потоци.
Как ярко слънцето блести,
набрало сили в люта зима,
а тя, орисницата спи ли, спи
не я вълнува мойта рима.
Да беше сплашила поне
прашасалия, древен рицар
хабера ми да отнесе,
че миналата пролет пак му писах.
Объркала съм – тоз сезон е кух
и рицарят поостарял е.
А може конят му пък да е глух,
но ще го чакам – на магаре...

Обаче – куцо е магарето

и уморено,

обърквало е пътя не веднъж

и приказката е съвременна

без рицари във цъфналата ръж...