Нощ студена, тъмна,
нощ безкрайна.
Броди в мрака някъде там
едно сърце, защо, не знам.
Сълза отрони се една
и падна върху влажната земя.
Спря момичето само,
падна, като листо отронено.
Заплака още по-силно тя,
коленичила върху студената земя.
Защо ли плаче момичето сега,
защо броди в нощта сама?
Какво ли случило се е с това дете,
какво ли строшило е нейното сърце?
Дали била е любовта,
или смъртта на близкия?
Или на хората завистта,
аз чудя се, а продължава да плаче тя...
Насред гората в мрака стои
и не помръдва, лежи.
Безпомощна, може би
няма сили да продължи...
И ето, че скрива се вече луната,
идва слънцето, огрява земята.
А момичето продължава да лежи,
но вече плач не се чува дори.
И така, с лекота,
изгуби се още една душа.
Крехка, невинна, все още млада,
но погубена от съдбата,
жестока и безмилостна,
към небето отива,
стиснала здраво в ръце
окървавеното сърце...
© Силвия Todos los derechos reservados